Хареса ни в планината, пък и видяхме, че горските твари не са толкова опасни, та с приятели решихме да направим един дълъг уикенд и да се пораздвижим из Рила. Запалихме колите много рано сутринта в петък, към четири часа, и пристигнахме в Боровец към десет без нещо. Раниците на гръб – и тръгнахме по така наречения Кайзеров път. Кайзеров, защото Фердинанд бил разхождал на кон по него някакъв кайзер. Планът беше следният: от Боровец минаваме през хижа Марица и оттам на Заврачица, където и преспиваме. Така и стана – малко нанагорно ни дойде и в прекия, и в преносния смисъл, защото и изкачването си беше доста, ама и пътят – също. Първият ден, докато бяхме на по-ниското, гледки кой знае какви не се отвориха, даже се поразочаровах. Но втория ден, като тръгнахме от хижа Заврачица към хижа Грънчар, дъхът ни спря – няма такъв простор и такива гледки. А когато наближихме хижата, присламчена до един прекрасен рилски циркус, думата имаха само фотоапаратите. Подходихме малко резервирано към хижа Грънчар, защото по форумите се носят легенди за това, колко неучтиви били хижарите. Не споделям тези мнения, защото към нас се отнесоха перфектно. Настаниха ни, по наше желание, не в самата хижа, а в едни бунгала, разположени отстрани до езерото. Нагостиха ни с топла пилешка супа. Сутринта ни опържиха филии със сладко от горски боровинки – които в района са в изобилие. Тръгнахме доста рано, защото трябваше да вземем обратния път за Боровец за един ден – слизането, разбира се, е и по-лесно, пък и по-бързо. Към пет и нещо бяхме в Боровец. Пихме набързо по едно кафе – и към Бургас.