В края на 2008-а продадох една наследствена селска къща. Стара, кирпичена, почти рушаща се. По правилото на банкера, а и на всеки човек, който си следи финансите, че ако една собственост ти носи само разходи и никакви ползи, трябва да се продава. Така и направих, и то на сравнително прилична цена за такъв имот – както се казва, хванах последния влак. Само няколко месеца след това икономическата криза влече в пика си и цените на недвижимата собственост рязко паднаха.
Продадохме я на едно семейство, което смяташе да използва правото на строеж и върху основите на старата къща да построи нова. Явно обаче и тях ги е ударила финансовата нестабилност и са се отказали от това си намерение. И както стана ясно тези дни, преди година я продават на друго семейство от малцинствата. Сигурно вече се питате откъде знам каква е съдбата на къщичката. Ами получих съобщение за неплатена сметка за вода, натрупана в последната година, в размер на 130 лева. Просто тогава в суматохата по уреждането на документите за продажба, ходене по селски кметства, където нещата не се случват лесно, по прехвърлянето, плащането на данъци и т. н. не съм се сетил да прехвърля партидите за водата и тока на новите собственици. А у нас задълженията към тези дружества не се водят на имот и на собственика, а на лицето, на което е партидата.
Че ще си платя сметките, натрупани до момента, то е ясно. Въобще нямам и намерение да си търся правата, защото в случая такива нямам. Грешката си е напълно моя и ще си понеса финансовите негативи за това. Думата ми е за това, че обикновено в България купувачите гледат да се презастраховат от евентуални тежести на имота, но рядко продавачите се сещат, че такива може да останат и на техен гръб. Поучителна история – като всяка, която вади пари от джоба. 🙂