Обикновено – и не без основание – у нас се гледа на работодателя като на некоректната страна в едни отношения, а на работника като на използваната. Може би, защото погледнато математически и статистически, много повече от нас са във втората позиция. А в демократичните общества, за каквото минава и нашето, мнението на мнозинството винаги тежи повече. Дали обаче наистина работникът винаги е в правото си.
Преди няколко дни, в обедната почивка, седнахме с приятел да пием кафе – фирмата му има кредит в нашата банка и беше дошъл да донесе някои финансови отчети, които в такива случаи фирмите са длъжни по договор да представят на банката кредитор. Той има средноголям бизнес – производство и търговия. Сам си пласира нещата. Има фирми, с които работи от години. Едно момиче от офиса му координира нещата и контактува с тях. В този смисъл може да се каже, че е един от най-важните му хора във фирмата. Поразговорихме се и по някое време си сподели той болката – въпросното момиче, което започна работа при него преди десетина години – тогава беше студентка, – си намерило работа по специалността и го напуснало. Няма лошо – дай боже, всеки да работи това, което му харесва и за което е учил. Само че го напуснало от днес за утре. Пуснала си някакви фиктивни болнични, докато й тече едномесечното й предизвестие, и на практика му оголила бизнеса. Логично – разочарован приятелят ми много, освен това и му се наложило на пожар да търси заместничка, да я обучава. Въобще за около два месеца работата му излязла от ритъм.
Та по тоя повод сподели той: Трябва препоръките за работника от бившия работодател към новия да станат задължителни. Казва: Ще пиша много съвестен работник, справя се отлично с всяка поставена задача, инициативна, но… напуска без предупреждение…