Преди дни мой познат дойде с възрастния си баща в банката – по работа. Да се подпише човекът на едни банкови формуляри, че му дава право да оперира с парите в сметката. И като всички възрастни хора, човекът къде чул, къде не, къде нещо не разбрал, пък и със забавени реакции – бавничко свършихме работата. Приятелят ми бързаше, че беше излязъл от работа, пък и по принцип си е малко нервен, по едно време се развика грозно на възрастния човек. Туширах ситуацията с шеговита забележка, че и нас това ни чака, но въпреки това неприятното усещане от случката остана.
Та по тоя повод се сетих за една българска народна приказка – за това, какво трябва да е отношението ни към старите хора. Ще я споделя набързо, защото има нужда да се припомни. Някак в забързаното си младежко и не толкова младежко ежедневие подминаваме старите хора, подбутваме ги, минавайки покрай тях, не ги забелязваме или ако ги забележим, ги навикваме за нещо, обвиняваме ги.
Ако си спомняте от детските книжки, приказката за оня син, който изхвърлил стария си баща в кочината при прасетата, че му пречел вкъщи. И за внука, който дялкал на двора гаванка и когато баща му го видял и го попитал защо го прави, момчето отвърнало: за да има в какво да те храня, когато остарееш.
Това имах предвид – нека не забравяме, че докато викаме по възрастните си родители, децата ни гледат, възприемат модели и се учат. За тях авторитетите сме ние. На нас вярват и смятат, че всичко, което правим, е правилно. И един ден го повтарят.