Ако си спомняте, преди време съм ви споделял, че макар да гледам на кредитите, които отпускат банките като на добра възможност човек да направи изгодна инвестиция, да покрие някакви нужди или пък да започне бизнес, аз до момента не съм теглил кредит. Не казвам голяма дума – може и такъв ден да дойде. Също така – не ставам поръчител. И това, второто, се крепи на логиката ми, че мога да рискувам само това, което имам. Затова, когато имам възможност и когато става въпрос за хора, на които имам доверие, давам пари назаем. Дето е речено, и да изгориш – гориш със собствени и налични средства. Не че е приятно, но поне не ставаш длъжник. И така – давам, когато ми поискат, без да определям условия и срокове за връщане. Понякога и сам предлагам.
Така преди две години мой приятел на връщане от София се простил с колата си – просто отказала електронната система и дотам. Пресметна, че няма смисъл да я поправя, защото ремонтът му излизаше почти колкото да си купи друга. Така и реши – парите, с които разполагаше обаче, нямаше да му стигнат. И още докато разсъждаваше на глас и се чудеше какво ще прави, аз му предложих заем. И му го дадох. Без да се уговаряме кога, как и по колко ще ми ги връща. Става въпрос за сума от две хиляди лева. Е, наистина започна да ми ги връща още на втория месец – по петдесет лева. Ще кажете – толкова има възможност, толкова дава. Важното е, че има движение. И щеше да е така. Ако междувременно не направи няколко крупни покупки за вкъщи, една семейна екскурзия в чужбина. И ако през това време на мене тия пари също не ми бяха потрябвали. И досега положението е на час по лъжичка. Дадох 2000, а ще получа 40×50, което, повярвайте ми, хич не е същото. Размиват се. Но пък е обица на ухото – пак ще давам. Но… с условие: кога, как, по колко.