Денят: ставаш рано, 10 минути за сутрешен тоалет, закуска на две-на три, тичаш за работа и като започнеш, та чак мръкваш, после вкъщи вечеря, изтормозен едва изслушваш децата и жената и заспиваш пред мача още преди края на първото полувреме. На следващия ден всичко се повтаря и влизаш в рамките на един затворен цикъл до живот. Надяваш се тая човешка пералня дето те върти до несвяст да няма много страшни поражения, но уви. Първо се почва с белите коси, после се хващаш да правиш гримаси, мислейки се за поредните задачи на публично място, един ден осъзнаваш, че вървиш по улицата и си говориш сам. Внезапно се спираш, стреснат, и се оглеждаш засрамено. Продължаваш напред, но се блъскаш я в някое дърво, я се препъваш в собствените си обувки. Обзела те е една тиха лудост, при която най-лошото е, че е напълно осъзната от твоя страна, но нищо не можеш да направиш.
Единственото, което те успокоява, че на следващия ден колегата на бюрото до теб ти споделя, че е преживял същите премеждия и те пита дали е нормално…