Ако ви кажа, че съм привърженик на левия политически спектър, едва ли ще ми повярвате. Но то няма да е заради социалния ми статус и професията ми, а защото неведнъж съм споделял с вас, че съм дясно мислещ човек. Макар че принадлежността към социалистическите идеи, по-точно е да се каже идеали, не само в България, а и по света не е запазена територия само са социално слабите и уязвимите слоеве на обществото. Днес обаче не съм се захванал да правя социален, финансов и психологически профил на привържениците на едното или другото, а по-скоро ще споделя размишленията си от последните дни, от последните събития по площадите, които показаха, че там основно са десни млади хора – за съжаление непредставени в парламента, защото малките партии, за които гласуваха, не успяха да прескочат бариерата. На въпроса защо, мисля, че вече имам отговор. Много вероятно заради лидерите си. Стари, вероятно много опитни и печени политици, калени в много битки, но с тежки политически и биографични обременености. Иван Костов – заради реституцията и по мнението на някои криминалната приватизация; Меглена Кунева – заради компромисите с енергетиката, които направи в Брюксел, и видния комунистически род на мъжа й; Надежда Неински – заради гаражите на бившия й мъж и други подобни. Скелети, които ще бъдат вадени от гардероба, и тежести, които ще бъдат припомняни, във всяка следваща предизборна кампания. В този смисъл Иван Костов постъпи най-мъдро – даде път на харизматичния, естествен и излъчващ обикновеност в хубавия смисъл на думата Радан Кънев – и мисля, че следващите избори ще покажат силата на този ход. Добре ще е и другите лидери на десни формации да споделят челния му опит. Защото в противен случай, винаги ще се препъват на ония десети от процента, които губят точно заради биографиите и до болка познатите си физиономии. А българското общество има отчайваща нужда от автентично дясно – голо, нахално и младо, както се пее в една неполитическа песен на Михаил Белчев.