Народът е казал: куче, което лае, не хапе. И наистина е така – в повечето случаи лаят дребни симпатични кученца и те обикновено лаят не от лоши намерения , а от страх или за да привлекат внимание. А тия кучета, дето смятат да те ухапят, никога не те предупреждават, направо нападат. И в живота е така, смея да твърдя. Нали работя с хора и имам доста богат материал за наблюдения. Има сред колегите и клиентите в банката гневни и сприхави хора, които палят от нищото. Ама съм забелязал, че колкото бързо и безпричинно палят, още по-бързо им минава – като летен дъжд. И да ви кажа от такива хора никога не съм се пазил, то какво да се пазиш – всичко му е на показ, и хубавото, и лошото, знаеш какво може да очакваш във всеки един момент. Обаче от другите – любезните, винаги усмихнатите и разбиращите – винаги съм се пазил. И най-големите удари в живота си съм получавал точно от вторите. И не само аз – една колежка тия дни също получи такъв житейски удар и урок от един колега, който на всичкото отгоре й беше близък. Винаги усмихнат и любезен, винаги питащ с какво може да помогне, винаги заинтересован за това, как се чувстваш ти и роднините ти до девето коляно, никой не разбра кога и как успя да й подлее вода за едно доста очаквано от нея, заслужено при това, повишение и да се нагласи той на удобния стол. С неизменната си “сърдечна” усмивка и с почти мисионерската си готовност винаги да ти е в услуга. Ей това са любезните кучета – никога не може да си сигурен дали усмивката всъщност не е готовност да те захапят.