Срещам вчера стар приятел – увесил нос. В петък предал проекта, по който работел, в събота шефът му го поканил на кафе и му съобщил, че го уволнява.
Предистория – преди около година шефът му назначава за офис мениджър поредната си любовница. Тя тая длъжност по традиция била за такива случаи. Предишните, макар и некадърни, поне били кротки и разбрани. Тази била страшилище по неговите думи. Никакъв начин да намериш общ език. Само да й кажеш дума накриво, си извън отбора. С две думи: мълчиш и трупаш отрицателни емоции от видни несправедливости, докато един ден не избухнеш – човешко е. Така се случило и при него – преди седмица кръстосали словесно шпаги с въпросната приятелка и резултатът не закъснял. Изчакали го да си завърши работата по конкретната поръчка – което между другото той правил до 12 вечерта в петък – и в събота по обед в неформална обстановка му сервирали уволнението.
Тая случка няма да учуди никого, защото това е практика в много български фирми. И тук не става въпрос за някакво противопоставяне на мъже и жени, защото от подобни назначения много по-често страдат жените в дадената фирма. Става дума за това, че може би някъде от мутренските времена в българския бизнес остана един манталитет да направим от интимните си приятелки бизнесменки, да им придадем качества и значимост, които те в повечето случаи нямат. Да ги оставим да мачкат знаещи и можещи хора, да решават съдбите им, просто защото имат една генерална заслуга в живота си – намерили са си правилния интимен партньор.
Няма пощадена сфера – навсякъде е така. Може би тук е моментът да задам въпроса докога. Но няма да го направя. Защото в българските условия той е риторичен.