Преди дни в един от сутрешните блокове даваха трогателен репортаж от къщата на едно многодетно семейство – поне така беше замислен. Обстановката – пълна мизерия, мръсни стени, отлепени тапети, липса на каквито и да е удобства и сред цялата тая картина – десет деца. Ще кажете: няма лошо, при тоя отрицателен прираст на населението, при постоянните аларми, че се топим като етнос, 10 здрави-прави българчета, па макар и отглеждани при такива условия, са си богатство за нацията. Репортерката с умиление обясняваше, че макар и трудно, родителите успяват някак да се справят с положението.
Аз обаче не се умилих. Ако щете, ме наречете коравосърдечен и тесногръд, но истински вярвам, че за нормалното отглеждане на едно дете не е достатъчно само да му сложиш паница с манджа и филия хляб, много по-сериозна е тая работа. И децата от репортажа се оплакаха, че в училище им се подиграват за това, че са бедни, че ходят зле облечени, че нямат компютър и хладилник вкъщи. Намирам ги за важни тия неща – не компютъра и хладилника или каквито и да е други вещи, които може да осигурим на децата си. А самочувствието, което сме длъжни да им вменим. Защото – да, тези деца няма да умрат от глад, нито ще ходят голи и боси, да, ще се намерят състрадателни хора, които ще им осигурят и дрехи, и хладилник, и компютър, и другите необходими неща. Но няма кой да им осигури самочувствието на деца с нормално детство.
Честно ви казвам, не го намирам за нормално да си беден и да създадеш толкова много деца. Както искайте го разбирайте!