Навремето имаше една такава детска игра. Може и още да я има, но като гледам какви темпове държи развитието на техниката, а оттам и на детските забавления, по-реалистично ми изглежда вече никой да не си спомня за нея. Общо взето се свеждаше до това: N брой деца се нареждат в редица, първото казва шепнешком на ухото на следващото нещо, то предава на следващото по веригата каквото е разбрало и обикновено се случва така, че до последния стига нещо съвсем различно от това, което е казал първият от веригата. Защо се сетих за това старо детско забавление.
Миналата седмица служебно контактувах два-три дни с фирма, с която банката ни работи от години. По един не особено сложен и заплетен въпрос. Но с четирима души едновременно – единият ме препращаше при втория и така по редицата и после пак. И накрая, когато вече си мислех, че след тия разнопосочни и продължителни сондажи и разговори, съм решил въпроса, се оказа, че всеки един от въпросните четирима души има различна версия за естеството на разговорите ни, както и за крайното решение, до което сме достигнали. Доста конфузна, неприятна и най-важното непродуктивна ситуация, в която аз се оказах буфер и потърпевш от нарушената им междуфирмена комуникация. Оказа се, че те, хората, макар да работят в съседни стаи, не си контактували. Защо, не е моя работа. Резултатите от общата ни работа обаче бяха отчайващи, всъщност никакви. Което вече няма как да не ме засяга.
Обяснявам цялата тая случка в подкрепа на една моя стара организационна теза и теория. Добре е всяка фирма или институция да си организира така нещата, че партньорите й, ако не по принцип да контактуват само с един от служителите й, то поне по конкретен проблем да контактуват само с един човек. Иначе се получава това, за което ви разказах днес. И ако за детска игра е приятна и закачлива ситуация, за бизнес отношения си е направо несериозно.