Ето как аз виждам промяната на българския избирател – простичко, без излишна сложност, така че всеки, който се интересува от политика, да може да го проследи.

Когато погледна назад – не чак толкова далеч – виждам, че българинът, който има право на глас, вече не е същият като преди. Не съм политолог със статут, но съм гражданин, който гледа, слуша и мисли. Има три основни промени, които наблюдавам: нарастващата апатия, усилващият се популизъм и – макар по-слабо – зората на нова изборна култура.

Първо, апатията. Все повече хора говорят, че гласуването няма смисъл – „всички са същите“, „няма кой да промени нещо“, „пак ще е така“. И не е само усещане – например на изборите през октомври 2024 г. броят на вписаните избиратели беше около 6 601 262. cik.bg+1 Активността също не е впечатляваща – различните избори показват, че под 50 % от хората използват правото си да гласуват. dnes.dir.bg+2БНР+2 Това значи, че част от обществото просто се отказва от участие – не защото не ги интересува, а защото не вярват, че гласът им има тежест. Когато много хора мислят „а какво да променя аз“, апатията расте и демократичният процес се изтънява.

Второ, популизмът. Тук промяната е друга – избирателят става все по-чувствителен към обещания, които звучат лесно, които говорят „едно за всички“ или „всички срещу елита“. Политиците го усещат и предлагат решения, които често са много опростени – „ще махнем данъците“, „ще върнем всичко“, „ще си оправим живота за една седмица“. Реалността обаче е значително по-сложна. В този контекст избирателят става по-динамичен – ако една партия не изпълни „едното“ голямо обещание, хората имат склонност да търсят нова, да сменят. Така се редуват формации, които говорят различно, но проблемите остават. Това означава, че популизмът не е просто признак на отделни партии – той е реакция на очакванията и на разочарованията на избирателя.

Трето, и това ме вълнува най-много – започва да се оформя някаква нова изборна култура. Не е масово, не е бързо, но виждам признаци. Примери: по-млади хора, които говорят по-свободно за политика, за партии, за програми, за глобални проблеми – не само „той ми е познат“ или „той ми даде работа“. Също така наблюдавам, че избирателят започва да следи и новите медии, социалните мрежи, се информира отвъд традиционните телевизии. Това потенциално означава, че изборите няма да са просто „кой ми даде варненски миди“, а ще се превърнат в „кой какво е направил“ и „какво обещава реално“. Въпросът е докъде ще стигне този процес.

Сравнение с миналото: преди десетина години, изборите изглеждаха по-предвидими – единствено големите партии, по-стабилни електорати, по-висока активност може би. Сега нещо се променя – броят на избирателите остава голям, но делът на активните гласоподаватели пада, а нагласите стават по-флуидни. Например, на парламентарните избори през юли 2021 г. участие имаше около 2 775 754 гласа. results.cik.bg Това говори за активност, която остава в рамките на 40-45 % спрямо списъците.

Какво означава това за бъдещето? Според мен – ако апатията продължи да расте, демокрацията ни става по-уязвима: с малък брой гласували лесно се пробиват крайности. Ако популизмът остане доминиращ, политиката ще се върти около обещания без реална програма, което води до разочарование и отново апатия. Но ако новата изборна култура расте, имаме шанс – шанс за по-отговорни граждани, по-силна контролна роля към политиците, по-реални критерии за избор.

Аз лично се надявам да видя тази нова изборна култура да вземе превес – хората да гласуват не само като „против“ някого, а като „за“ нещо конкретно, да изискват отчетност, да правят връзка между обещания и реалност. Вярвам, че българският избирател може да стане по-активен, по-информиран, по-изискващ. Но за това трябват и институции, и партии, и медии, които да помогнат – не само гражданите сами да го направят.

Българският избирател се променя: малко се отказва, малко се поддава на лесния хоризонт, малко се ориентира към нов начин. И това е шанс – ако го използваме.