Започвам малко шеговито, но всъщност темата си е достатъчно сериозна. И актуална за идващите сурвакарски дни. Спомняте си култовия български филм “Опасен чар” и още по-култовата реплики на героя на Георги Русев: куче касичка, прасенце касичка…
По Коледа бяхме на гости у роднини, които имат петгодишна дъщеря, и понеже времената са такива, че никак не е разумно да се правят подаръци, които в крайна сметка ще се окажат безполезни и непотребни, звъннахме на родителите да ги питаме дали детето има нужда от нещо конкретно – дрешка, играчка някаква. Или пък е писало писмо до Дядо Коледа, което те не са успели да “прочетат”… Казаха, че има си има всичко – кашон, пълен с всякакви детски лиготии, за дрехи пък да не говорим. Ако сме искали да го зарадваме, да купим някаква шарена и весела не много скъпа играчка, пък останалите парички да ги дадем – имало си влог, в който внасяли всяко левче, което някой му даде, и вече се била събрала значителна сума. А по-дребните монетки си пускало в една керамична касичка.
След време – споделиха те – да си ги ползва за каквото иска. За образование, за книги, за екскурзии. Но да има някаква лична сума, която ще му даде старт в живота, ако така се случи, че те по това време нямат възможност да му го осигурят. Знаете, животът е колело.
Да ви казвам, че идеята се стори доста разумна на банкерския ми ум, е излишно. Но действително смятам, че освен че това е едно доста отговорно отношение на родителите към детето и парите, които хората му дават, то възпитава и в един дух на спестовност – да не изхарчиш всеки спечелен лев и да мислиш за времена, които може и да не са толкова добри във финансово отношение като настоящите. Което, откъдето и да го погледнеш, си е доста полезна практика в живота.