Споделих ви аз за отпускарските си планове и смятах да не се пиша, докато не свърши отпуската – но писането е като работата, пише се, когато има какво да кажеш. Започвам. Пристигнахме на язовир Доспат, природата наистина е приказна, това, което ни бяха разказали, в не беше и на сантиметър преувеличено. А вечер, вечер е просто вълшебно. Но дотук с лирическите отклонения. Минавам по същество. На третия ден от пристигането ни, след закуска, решихме да направим една разходка в околността и даже малко да се поотдалечим – да се раздвижим на чист въздух. Бяхме трима – и наистина се поотдалечихме, и добре че бяхме само мъже. По едно време чухме странно пукане и леко шумолене иззад дърветата, първо помислихме, че някой гущер или змия се шмугва из храсталаците. Когато пред очите ни се откри почти пасторална картина – две не особено големи мечета се закачаха с лапички и си играеха. Картината би била достатъчно затрогваща, ако не знаехме, че щом има малки мечета, сто процента някъде наоколо трябва да има и майка. А майките на малките мечета, поне от снимките, които съм виждал, повярвайте ми, никак не са затрогваща гледка. Имахме само един полезен ход – и той беше плавно отстъпление назад, без да се обръщаме. Така и направихме. Когато се отдалечихме достатъчно, се обърнахме в посоката на движението и повярвайте, бяхме гледка, на която със сигурност би завидял и най-печеният състезател по спортно ходене. Поуплашихме се – няма какво да се правя на голям мъж и да ви лъжа. Казват хората: Който го е страх от мечки, да не ходи в гората. Е, гарантирам ви, че вече не ходи. Риболовът му се струва по-безопасен 🙂