Просията

Този уикенд времето беше много хубаво, направо беше престъпление да не излезеш поне за една разходка. Уговорих се с една приятелка да се видим и да хапнем нещо в прекрасното време. Още докато излизах от нас ме пресреща една възрастна жена и ме помоли за шестнадесет стотинки. Извадих от джоба и дадох петдесет. По пътя докато бързах да не закъснея по улиците видях поне пет-шест просяка. Стигнах на срещата, намерихме си места в едно ресторантче и седнахме да се видим. Докато стояхме покрай нас мина едно малко момче, което помоли за някакви стотинки, защото събирал да си купи дюнер. Стана ни неудобно и на двамата, извадихме някакви дребни и му дадохме. Точно след пет минути от не знам къде се пръкна една баба, на която пък не и достигали двадесет стотинки, за да си купи хапче за кръвно. Тогава вече направо се ядосах, че седнахме на маса отвън. Ясно ми е, че бедността у нас е разпространена и продължава да се разпростира все повече, но просията за много хора е бизнес, от който на ден изкарват вероятно повече от моя надник в банката. Точно затова ме е яд по принцип да давам пари на хората по улиците. Особено пък, като кажат, че са гладни и ще си купят храна. Предпочитам да ги заведа до някое магазинче или нещо от сорта и да им купя сандвич, отколкото да им дам пари, които вероятно те ще дадат на шефа си, да не говорим, че пък по-лошия вариант е да си купят пиене или наркотици.

Google+ Comments

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *