Напоследък все се връщам назад в детските си и тийнейджърските си години. Връщам се с усмивка и със стремежа да направя равносметка за изминалите дни. Днес децата ни живеят в съвсем друг свят и самите те са много по-различни от нас на техните години.
През 80-те и 90-те порядките ни нямаха нищо общо със сегашните. Тогава не разполагахме с грим или готини дрехи. Щастливи бяхме да имаме дънки, които да съчетаем с обикновен плетен пуловер. Излизахме на разходка с приятели, за да си купим сладкиши, сокчета или сладолед. Газираните напитки бяха лукс, който си позволявахме само при специални поводи. Прибирахме се до къщите си, за да си направим сандвич, след което отново излизахме навън.
В онези години комуникацията ни беше единствено лице в лице. Използвахме домашните телефони, за да си уредим среща и не си позволявахме излишни приказки, защото тарифите бяха скъпи. Истинска радост изпитвахме, когато на нас или на наш познат му вземат видео игра, а повярвайте ми това не се случваше много често. Това бяха мигове на щастие, защото имахме досег до новите технологии. Музика слушахме по радиото с надеждата, че ще пуснат любимата ни песен и ще успеем да я запишем на касета, за да можем да я слушаме повторно. Чувствахме се като истински DJ, когато записвахме гласа си и правихме миксове с вече уловените музикални изпълнения.
По принцип дните ни минаваха в игри пред блока на стражари и апаши, криеница или Ура. Понякога толкова се вглъбявахме, че ставаше много тъмно и родителите ни ни викаха през балконите. Имаше и хулигани, които често разваляха забавленията, но после се включваха в играта с нас и то взимайки главната роля. Всичко беше по-естествено, по-невинно, по-забавно, по-първобитно, по-малко сложно …
Днес осъзнавам, че има много положителни страни от новите технологии. И все пак много се радвам, че имах възможността да израсна без Facebook, Instagram и други подобни социални мрежи. Тогава усмивките ни бяха на живо, не по дисплеите на модерните ни устройства.
Детството преди
