Какво искаме да постигнем в живота? Какви са нашите работни цели? За какво мечтаем? Готови ли сме за промяна? Само при задаването и отговарянето на тези екзистенциални въпроси можем да направим крачка напред и да се движим.
От различни проучвания се оказва обаче, че поколението на новия век е колкото отворено към света, толкова и затворено в себе си. Аз се запитах как е възможно това, но само се огледах в хората около себе си и намерих обяснение. Причината се състои в това, че живеем в прекалено динамични времена и нищо не е сигурно. Някак си привикнали да се адаптираме към всякакви ситуации и условия, сме притъпили чувството си за самосъхранение и стремглаво се движим по гребена не вълната на живота. Тази динамика обаче в един момент оказва неблагоприятно физическо и психическо влияние.
Спрем ли за момент се чувстваме изгубени и правилната посока ни се изплъзва. В действителност ние никога не сме я имали, а просто сме следвали полъха на живота. По този начин лесно се губим в многообразието от предлагано ни днес. Представете си как един млад и тепърва усещащ тези емоции човек се справя с тях. Едва ли ще издържи много на високите темпове и постепенно ще се затваря в пределите на собственото си аз.
Погледнато от една друга гледна точка, това действие не е непременно лошо. Как човек да опознае самия себе си, ако не отдели време за себеизследване? Водещото тук е процесът да не продължи прекалено дълго и да се усети границата между изолацията от света навън и този вътре в самите нас. Разликата е, че щом се ограничим от външния свят, рискуваме да изпаднем в капана на собственото самозаблуждение. Пък и нали затова сме тук и сега, да бъдем с и хора?
Колко далеч ще достигнем зависи от това дали сме готови да направим съзнателна крачка напред. Необходимо е да излезем от водовъртежа на живота и да захванем по своята посока. Как това може да се случи? Каква е рецептата за успех? Тук отговора го знаем само ние и може да го разберем, ако го потърсим измежду нас самите.
Колко далеч можем да стигнем?
