Не помня кога за последно се изгубих съзнателно. Колко милиарда се изливат в разработка на алгоритми, които да премахнат нуждата от мислене дори в най-елементарните ни действия? Замислих се над това, докато се опитвах да изляза от една кална, тясна улица в покрайнините на София. GPS-ът настояваше, че най-логичният път минава през заградено ново строителство. Гледах екрана, който вместо сигурност предлагаше само объркване, и усетих онова досадно чувство на безпомощност.
Спрях колата, телефонът прегря от усилието да намери сигнал. И тогава реших да разчитам на собственото си усещане – наклона на улицата, разположението на сградите, старите знаци. Оказа се, че съм забравил как да гледам. Моят „вътрешен софтуер“ беше остарял, неподготвен за последните промени в движението.
Проблемът не е в технологията, а в слепото ни доверие. Когато ползвахме хартиени карти, навигирането беше усилие. Трябваше да разпознаваш ориентири – църква, мост, кръстовище. Беше трудно, но това усилие изграждаше пространствена интелигентност. Сега просто консумираме инструкции. Станахме пасивни потребители на цифров поток, който изисква само докосване на екрана.
Наоколо виждам хора, които следват синьото сияние дори когато то ги води в пешеходна зона или пред бариера. Върхът на технологичната слепота е да вярваш на алгоритъм, който не вижда преградата пред очите ти. Всеки ден прехвърляме когнитивната отговорност върху телефона в джоба си. Вместо да изграждаме триизмерен модел на света, го приемаме като плосък чертеж от Google. Икономически е изгодно – всяка минута в „неизвестното“ е загуба на ресурс. Но за нас този „спестен“ ресурс се превръща в дълг – плащаме го с атрофия на собствените си способности.
Моят съвет е прост: изключвайте навигацията за десет минути. Принудете мозъка си да работи, да търси ориентири, да греши и да се коригира. Това е малка гимнастика, но е нужна, за да не се превърнем в биологични разширения на смартфоните си.
Leave a Reply
You must be logged in to post a comment.