Днешната тема извиква от детските ми спомени поне две истории. Оная за хан Кубрат и синовете му и за пръчките, събрани в сноп, които се чупят много по-трудно, отколкото, когато са поотделно. И втората от една народна приказка, която не си спомням много добре – но важното е, че помня това, което ми трябва. Беше за някакъв млад селянин, чиято каруца се развали в гората и след като часове дра гърло да вика Неволята да дойде да му помогне, накрая запретна ръкави и си я поправи сам. Изплуваха ми тия два сюжета, като прочетох за това, как във Велико Търново около тридесетина малки магазинчета за хранителни стоки и бакалии са се обединили в общ съюз, за да борят монопола на големите хранителни вериги. Наели са си общо складово пространство, купуват директно от производители големи количества на ниски цени, плащат им веднага – нещо, което знаем, че големите магазини не правят – и така постигат едни конкурентни цени в магазините си, което много бързо довело до отлив от хипермаркетите в полза на единния фронт на малките магазини. Отделно от това прокарват и политика в подкрепа на българското – пазаруват предимно от родни производители. И си мисля – и ние като в приказката може с часове, в конкретния случай с месеци и години, да ревем по площадите и да искаме някой да ни освободи от игото на монополите, но комай по-печелившият ход е като търновци да запретнем ръкавите и сами да ги борим. Е, за някои от тях ще трябва и държавата да подаде едно рамо – но преди това трябва да сме й дали ясен знак, че сме в пълна бойна готовност. И заедно.