Ако си спомняте, в един от предишните постове бях споменал за големите заплати на шефовете на банки и за коментарите на колегите за това. Аз тогава застъпих тезата, че да, справедливи са тези високи заплащания, защото на плещите на шефовете на банки тежи отговорността за милиони левове, както и отговорността за хиляди служители. И все още поддържам това мнение. Сетих се за това, когато наскоро гледах финалното предаване на “Черешката на тортата” от дома на Левон Хампарцумян. То не е дом, то е нещо огромно и внушително. Но не това ме подразни – изработил си е парите човекът, решил е, че иска точно такава къща, направил си я е. Подразни ме обаче коментарът му в края на предаването по повод на подхвърлена от актьора Иван Ласкин реплика от типа: Защо нас, успелите, ни мразят толкова много хората. Та на тази реплика Хампарцумян с едно специфично високомерие му отговори, че видите ли, имало успели хора като тях и неуспели, едва ли не мързеливци и некадърници – е, те, неуспелите, ги мразели. Стори ми се малко цинично това изказване. Да, със сигурност Левон Хампарцумян е успял, да, със сигурност е добър банкер. Но нали на всеки средно интелигентен човек, още повече ако е от банковата сфера, му е ясно, че на такава висока позиция в банковите среди никой не се издига само защото е блестящ икономист и банкер. Със сигурност конюнктурните аргументи са много повече. Както е сигурно, че има също толкова талантливи икономисти като Левон, които просто не са имали неговия шанс и познанства. Шансът е голяма част от успеха и един интелигентен човек не бива да го забравя.