Спомняте си летните ми странствания по Рила. Времето се позадържа хубаво, никак не е изключено до зимата да успея да се похваля и с други планински подвизи. Но да се върнем към Рила – ако си спомняте, до хижа Грънчар, където пренощувахме, стигнахме по един път, носещ гръмкото име Кайзеров. Доколкото имам спомен от писанията си, тогава ви обясних и защо пътят се казва така – Фердинанд разхождал на кон някой от австрийските кайзери – няма как рода са му били, – та затова кръстили така и пътя. Явно Фердинанд и самостоятелно е обикалял често по тия пътеки, ловувайки, защото по пътя минахме и през една доста запазена царска ловна хижа. Името на тоя път обаче ме тласна към едни доста интересни исторически размисли. Мисля си: странно нещо е историята, не e запомнила в името кой, кога и защо е прокарал и построил един наистина внушителен път, чисто физически устоял на разрушителната сила на времето, но е записала кой се е разхождал по него. Странна й е май ценностната система на историята или поне на тия, които я пишат. И правя в тая връзка едни паралели с настоящето. Мисля си: е ли сигурно, че като построиш магистрали и пътища, които най- вероятно до година-две ще са надупчени като швейцарско сирене, историята ще те запомни. Както става видно от това, което ви разказах, не е никак сигурно, далеч по-сериозни постижения е пренебрегнала. От което изводът е един: май място в историята не се завоюва с пътно строителство. Очевидно друг е начинът. Който иска да го запишат, да поразсъждава върху това. Аз само отбелязах:)