Хижарството като бизнес и като мисия

hijarstvoИ това лято не пропуснах да се порадвам на красотите на българските планини. Преди няколко дни се завърнах от една пешеходна обиколка на част от Стара планина. Знаете, че не съм по пътеписите, затова едва ли очаквате да ви занимавам с маршрути, липсваща или налична маркировка по трасето, начални часове, продължителност и сложност на прехода. Не. Искам да ви разкажа за две хижи – като две различни философии за това, що е хижарството. Без оценки и присъди. Само впечатления и усещания.

Първата – Добрила. За мен по-скоро е високопланински хотел. Условия – отлични за такова място. С хотелска част, богато меню, райграс пред постройката, при това поддържан, модерни санитарни помещения в идеално състояние, чисти стаички, в които не може да влизаш с обувки, кафе и чай от автомат и предимно купонджии от околностите. Хижар, по-скоро хотелиер, който е любезен умерено, не и топъл, поне не толкова, че като си тръгваш, да ти се прииска да се снимаш с него. Прилично, но стерилно. От местата, които може да посетиш пак, но ако се случи.

И втората – Амбарица. Малко по-нависоко. От няколко месеца с нов стопанин – бивша пещернячка, Ема, планинарка отвсякъде. Условията – все още отчайващи, мизерен санитарен възел, топла вода – трудно. Но.  Кафе от кафеварка, което ухае умопомрачително, дъхав чай от горски билки, мекици за закуска, лично омесени още вечерта от Ема и поднесени с тазгодишно сладко от боровинки. Приятен човешки разговор. И разбира се, желание за обща снимка, когато си тръгваш. Топло. Място, от което не ти се тръгва и ако посетиш отново, няма да е просто защото така се е случило.

Google+ Comments

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *