Сетих се за тая тема във връзка с предишния ми пост за филма “Марджин кол”. Спомняте си тъжния  ми извод от филма, че почти няма компромис, който човек не може да направи със себе си, с принципите си, че даже и с близките си хора,  в името на това да запази придобитите вече материални блага или пък да ги умножи. Не че и друг път не съм мислил по тия въпроси – нормално е все пак за човек с моята професия, който е в ежедневен допир и с парите, и с ползвателите, и с притежателите им, и с болните им понякога амбиции, пък и като цяло съм си философска натура и обичам да се задълбавам в такива теми. И от тия наблюдения и размисли съм стигнал до извода, че не природните бедствия и аномалии ще се окажат пагубни за света и човечеството, а алчността и лакомията на хората, постоянният стремеж да трупат още и още на всяка цена – с цената на объркани човешки съдби, с цената на отнето човешко здраве и животи, с цената на нарушеното природно и екологично равновесие. И ей така чисто по човешки се питам понякога: за какво е целият тоя ламтеж,  тая хорска лакомия и алчност. Колко къщи едновременно може да обитаваш , колко коли едновременно може да караш, колко ядене можеш да изядеш, колко рокли и костюми да наденеш върху себе си и още много подобни въпроси в тоя ред на мисли. Отговор от мен не очаквайте. Всеки трябва сам да си даде отговорите на тия въпроси и според тия отговори да живее. Аз моите съм си ги дал и затова я карам семпло и простичко. Само да е живот и здраве!

Попаднах оня ден на една класация на най-добрите филми за 2011 година. По заглавията и кратките анонси интересен ми се стори филмът “Алберт Нобс”, в който Глен Клоуз играе мъжка роля, но това, което наистина привлече вниманието ми, беше заглавието “Марджин кол” – но не заради звездния списък с актьори, които участват в него – Кевин Спейси, Джеръми Айрънс и Деми Мур, а заради заглавието. Ако на вас Марджин кол ви звучи като име на някого или нещо, аз разпознах в него финансов и банков термин и реших, че няма по-подходящ филм за мене. Така се и оказа. Филмът би представлявал интерес за всеки, който работи във финансовата сфера, пък и не само, макар че хората, които не разбират от финанси, ще има да се чудят що за птица е това марджин кол, тъй като във филма никак не стана ясно. Иначе филмът разказва за началото на финансовата криза през 2008 година и за това как финансовите играчи в една инвестиционна компания се опитват да се справят с финансовия колапс. Филмовото действие обхваща непълни 24 часа, наситени с много драматизъм и емоции. Филмът не задава много въпроси, в този смисъл не дава и много отговори. Просто наблюдава човешки реакции и трансформации. И изводите за съжаление са жестоки –в крайна сметка се оказва, че почти няма цена, която човек да не е склонен да плати, за да запази финансовия си просперитет. Пък и той, просперитетът, май никога не е достатъчен. Както се казва в един стар виц – човек никога не е достатъчно богат и достатъчно слаб. Тъжно, а?!

Макар и да работя в банковата сфера и принципно да имам едно доста разумно отношение към парите и към харченето им, съвсем отговорно мога да ви заявя, че в никакъв случай не влизам в категорията на така наречените стиснати хора. И никак не ги харесвам. Смятам, че парите са измислени, за да може човек да си набавя с тях необходимите неща, или иначе казано – за харчене. С мярка, разбира се. Ще има някои, които ще ми опонират, че отношението към парите е свързано с това, дали ги имаш, или не. Аз обаче не съм съгласен с тази теза – мисля, че няма никаква връзка между количеството пари, с които разполагаш, и това дали си стиснат, или щедър. От опит ви го казвам, пък смятам, че имам доста богати житейски наблюдения за отношението на хората към парите. Познавам много стабилни финансово хора, да си го кажем направо богати, които треперят над всяка стотинка, не си позволяват елементарни удоволствия в живота, пестят, трупат имущество и имоти. Харчат само за най-необходимото – ще кажеш, че змия се е свила в джоба им и ги е страх да бръкнат там, за да не ги ухапе. Познавам и хора със сравнително скромни финансови възможности, които понародному казано са ларж – винаги ще те почерпят, възползват се от удоволствията на живота, доколкото им позволяват финансите – и книга ще си купят, и на ресторант ще отидат, и за екскурзия в чужбина ще заделят. Затова ви казвам, че стиснатостта не е състояние на джоба, тя е състояние на духа, манталитет.

Наскоро четох една статия на някакъв финансов наблюдател за това, колко дългогодишни приятелства са развалили необслужваните кредити. През годините, когато беше бумът на кредитите в България, много хора станаха поръчители на свои приятели или пък самите те поискаха подобна услуга от приятели и познати. Ясно ви е какво става в момента, когато голяма част от хората изпитват сериозни затруднения и невъзможност да плащат редовно вноските си по кредитите, ясно е, че идва момент, в който банките започват да притесняват гарантите по кредитите и да си търсят от тях дължимото и няма как при такава, меко казано, неприятна ситуация да не се развалят и приятелски отношения, понякога градени с години. На мен не ми се налага да чета статистики и статии, за да имам ясен поглед върху картинката – виждам я всеки ден, все пак това ми е работата. Пиша тия редове, защото си мисля, че хората трябва да бъдат много внимателни, да претеглят всички аргументи за и против, когато решат да теглят кредит или пък, когато бъдат помолени да станат поръчители по такъв. Нещата трябва да се преценяват не само от гледна точка на възможностите за разплащане към момента на тегленето на кредита, но и в перспектива, доколкото това е възможно, за да бъде сведена до минимум възможността за неприятен развой на нещата. Аз лично, макар и от банковите среди, съм много предпазлив във финансовите си дела – тегля кредит само в краен случай, трудно ставам и поръчител. Харча толкова, колкото имам, давам назаем толкова, колкото мога да си позволя да загубя. Добре е обаче, че не всички са като мен, че банковите институции досега да са загинали.

Не знам дали ви е направило впечатление, че напоследък много често по новините се появяват информации за пребити собственици на заложни къщи, а понякога и за по-драстични посегателства. Не казвам, че оправдавам такива крайни мерки и действия, защото наистина човешкият живот е висша ценност и никой няма право да посяга върху него по каквито и да е причини. Но това, което си мисля, е, че тази поредица от посегателства към лихвари и некоректни собственици на такива къщи не е никак случайна. Много хора, притиснати от кризата и безработицата, в моменти на безизходица прибягват до услугите на такива къщи, много от тях се възползват от нуждата, в която идват хората при тях, и съвсем некоректно ги притискат до стената с непосилни лихви и условия по отпускането на определен заем. Много хора така изгубиха ценни вещи и дори скъпи имоти срещу отпуснати дребни заеми, които те не са успели да върнат навреме. Затова моят съвет е, ако спешно имате нужда от паричен заем, първо да изпробвате всички останали по-надеждни източници за това. Разбира се, че най-добрият вариант е заем от банка. За отпускането му обаче се изисква малко повече време и добър кредитен рейтинг. Ако се окаже, че не отговаряте на условията за това, потърсете услугите на други финансови институции, доказали през годините своята коректност, които отпускат бързи кредити при облекчени условия – възползвайте се от тях. Не използвайте услугите на съмнителни заложни къщи или лихвари, защото наистина рискът да злоупотребят с положението ви и да ви измамят е много голям.

Днес материалът ми е на тема, която в известен смисъл е в пряка връзка с работата ми на банков служител. Предполагам, сте чели или слушали, че напоследък НАП запорира сметките на фирми, които дължат пари към държавния бюджет – обикновено става въпрос за задължения по данъци и социални осигуровки. Тази практика всъщност съществува отдавна и при нормална икономическа ситуация в страната вероятно от нея има дълбок смисъл и дисциплиниращ ефект върху фирмите. Преди се запорираха сметки обикновено на големи длъжници, напоследък обаче ми прави впечатление, че такъв запор върху сметки се прави и на малки фирми с не толкова съществени задължения към бюджета. Та казах, сигурно е нормална тая мярка, но при нормално положение на икономиката в страната. Тя би била много справедлива, защото всеки, който прави бизнес в една държава, трябва да знае, че държавата се крепи на данъци и такси, които да се вливат в бюджета. Аз обаче имам преки наблюдения върху клиентите, с които работя, познаваме се от години, и знам, че голяма част от тях, които дълги години са били редовни платци по ежемесечните си задължения към държавата, от година-две изпитват сериозни затруднения, забавят, а много често и пропускат вноски. Това са дисциплинирани фирми, научени да спазват правилата, но в момента са поставени в пълна невъзможност да плащат задълженията си, при тези наистина изключително тежки икономически условия. И си мисля има ли някакъв смисъл да се запорират сметките им. По банкерските ми наблюдения – никакъв: съвестните фирми така или иначе биха платили при първа възможност, а другите – винаги могат да намерят начин да избегнат сделките през банка.

За пушенето съм писал и друг път и знаете, че имам много ясна и категорична позиция по отношение на този порок. Днес обаче ще поговоря за цените на цигарите, и то в една посока, която може и да ви учуди. Хрумнаха ми тия размисли оня ден, когато в обедната почивка колегите от банката за пореден път се заредиха с цигари от една ромка с огромна чанта, пълна с евтини и със сигурност некачествени цигари без бандерол. Като непушач и човек, много добре запознат с непоправимите последици за здравето от тютюнопушенето, винаги съм смятал за много справедлива мярка рязкото поскъпване на цигарите – като начин в световен мащаб да се ограничи тоя смъртоносен порок. В нормалните държави обаче тази мярка за ограничаване на тютюнопушенето може и да действа. Тук, в нашата мила родина, какво се получи – повишаването на цените на цигарите не доведе до намаляване на броя на пушачите, не знам дали е правена подобна статистика, но съм сигурен, че и да се направи, няма да отчете спад в броя на пушачите. Единственото, до което доведе покачването на цените на цигарите, беше това, че пушачите започнаха да търсят начини да се снабдяват с по-евтини цигари, без бандерол, с неизяснен произход и с много съмнително качество. И какво се оказа – една мярка, измислена, за да спасява човешки животи, в България убива – защото съм сигурен, че има значение дали пушиш една кутия качествени цигари или една кутия долнопробни. Но ако трябва да съм още по-точен, не некачествените цигари убиват, а тези, които прибират огромните комисионни от контрабандния им внос.

През последните дни бял свят видя статистика, че едва 10 % от българите и домакинствата имат някакви спестявания, при това минимални, до 1000 лв. А да си кажем честно, в днешно време  хиляда лева спестявания ли са – за едно средно голямо домакинство може и да не стигнат за едномесечно оцеляване, особено през зимните месеци. И аз като човек, който работи в банковата система, Имах такива наблюдения. Още отпреди две години, откакто се разгоря с пълна сила финансовата криза и у нас, рядко се случва някой да захранва лична сметка. Повечето хора теглят от влоговете си или само правят през тях някакви разплащания. При това теглят неголеми суми, но начесто, което ме навежда на мисълта, че с тях покриват неотложни семейни и лични разходи, които не могат да покрият с намалелите си приходи. А българският народ по традиция е спестовен. Предполагам всички имате спомени от романите на български класици, че даже и в най-трудни години, и най-безимотните и бедни българи са имали заделени пари настрани. И поговорка даже имаме: Бели пари за черни дни. Искам да кажа, че българите имат култура да спестяват и че щом не го правят, значи наистина са в невъзможност.  При фирмените сметки положението е същото, и там пари рядко се задържат. Особено малките и средни фирми теглят всеки лев, който им преведат, внасят пари по сметка само когато имат да правят плащания към свои доставчици или към държавния бюджет за социални и здравни осигуровки. С две думи – трудни времена. Времена, в които се харчи спестеното. Ако го има.

Светна пролетното слънце, пък, нали знаете, като е топло, мозъкът по-мързелив става, мислите не са така стройни, както в дисциплинирания от студа и зимата мозък. Затова днешният ми пост ще е малко разхвърлян, като записки на неслучайно минали през главата ми мисли. Първо – говорим си с колеги за оня случай с циганското семейство и с щедрия банкомат и се чудим как се е случила тая работа. Доколкото стана ясно от материала на Карбовски, тая работа е продължавала с месеци. И сигурно е така, защото се спряга, че е изтеглена сума от порядъка на сто хиляди лева, като се има предвид, че на ден са теглени само по четиристотин лева, това наистина прави около осем-девет месеца, през които е натрупана тая голяма сума. Чудим се, защото като хора от системата знаем, че на банкоматите се правят ревизии постоянно и е невъзможно такава сериозна сума да убегне от погледа на проверяващите. Според мене най-вероятно става въпрос за сериозен софтуерен проблем и със сигурност банкоматът не е работил по системата Борика, там такива грешки рядко се случват. Коментирахме с колегите и заплатите на шефовете на банките – четохме информация в интернет, че заплатата на шеф на средно голяма банка е около сто хиляди лева на месец, а на най-големите банки – около двеста хиляди месечно. Честно да ви кажа, на мене тия суми ми изглеждат космически на фона на нашите, на служителите, заплати, но никак не е изключено наистина да гравитират около тия цифри. И сигурно е справедливо – защото през ръцете им минават милиони, даже милиарди, отговарят за много пари и много съдби. Такива неща си коментирахме по банкерски тия дни и реших да ги споделя – пролетно разхвърляни.

Прави ми впечатление напоследък едно нещо и съм решил да го споделя с вас. Диалог не тече между хората. Общуваме с монолози. Всеки е решил да каже нещо и в никаква връзка с това, което му говори човекът срещу него, си казва каквото е наумил. Погледнете някой от последните си разговори в скайп и ще видите, че  освен в случаите, когато става дума за разговор по много конкретен проблем, връзка между изказванията няма. Като че ли никой не се интересува от това, което ще му каже другият, а се интересува да каже това, което той самият има за казване. Масово заболяване на общуването. И  с колегите е така, и с клиенти, че даже и с някои приятели. Обажда ми се оня ден един приятел, от хиляда години се знаем. Здравей – здрасти. Пита ме: Как си? Тъкмо почнах изречение, за да му отговоря как съм, и като започна една тирада – за колата, която се развалила, за тъщата, която му пили нервите, за децата, които не слушат и правят бели, за шефа си, който му създава проблеми. Двайсет минути. Накрая разменихме две-три общи изречения, не се сети да ме попита отново как си и с това разговорът приключи. Разговорът ли казах?! Не, монологът приключи. Няма нищо лошо в това да се пооплачеш на приятел, приятелите са и за това, пък и му поолеква на човек, като сподели с близък. Ама в разговор трябва да стават тия неща, иначе ситуацията много напомня на обръщането на комуналка в боклукчийска кола. А никой не иска да е боклукчийски камион, нали?!